Защото друга любов не познаваме!
Когато чуем за домашно насилие и видим потресаващия резултат от агресията в семейството, като общество и близки приятели, ние сме склонни да съдим не само насилника. С недоумение вдигаме рамене и на жертвата, защото въобще не можем да си обясним, каква е причината да търпи това.
Нека я потърсим в детството. В онези слънчеви, безгрижни дни, в които една чиста детска душа „се учи“ на партньорство. Не, детето не се учи. То попива, усеща, преживява. До като общува и наблюдава родителите си, то вплита в себе си поведение, реакции и отговори в различни ситуации.
Малкото човече няма представа, как е добре неговите родители да се държат с него. То знае само, как се държат. И това отношение става за него образец на любов.
Даже и най – калпавите родители, макар и рядко, могат да проявят сантиментален интерес към детето си. И тази лъжичка мед в кацата с катрана се оказва решаваща.
Това кара детето да протегне ръка към родителите си и едновременно с това да приеме тази комбинация от симпатия и злоба като правилна. Пораствайки, то не намира друго отношение, защото не го търси, не може да го разпознае.
Свикнало с противоречивите чувства, в него не се събужда усещането, че един любящ човек може да го приема и цени.
Ще кажете, че възрастният човек има избор, не е като при детето. То няма друго семейство и не може да се махне от лошите си родители. Така, както големия човек може да избира средата си. Но този човек не може да види възможностите. За да избере, той трябва да има критерии, представа за това, което иска. Такава представа у възрастен, който е израснал с такива родители, често липсва.
Слабото Аз
Детето не може да се откаже от своите родители. Те за причината за неговия живот. Да се откаже от тях – все едно се отказва от живота. Но как му понася мисълта, че го чакат злоба и хлад? Какво става с него?
Поема върху себе си отговорността за поведението на родителите. Те не са лоши, аз съм лош. По този начин жените, които преживяват насилие, обясняват, че сами са виновни за нападението. Често партньора им „помага“ да преживеят това чувство за вина.
И още, детето фантазира и се надява, че сега татко ще се прибере трезвен, а мама ще бъде добра, ласкава. Това е много приятна мисъл, защото и то себе си възприема като добро и заслужаващо добро отношение точно в тези мигове. Детето свиква да запълва образа на родителя с активно въображение – процес, за който то въобще не подозира.
В резултат то не е цяло, няма единна представа за себе си. Не може да отговори на въпроса „Кой съм аз?“ и „ Какво искам?“
Когато порасне това дете има нужда от човек, който да запълва пропуските в неговото Аз.
