Шокът преминава и емоциите излизат извън обичайните си граници. Те се изливат, чрез покъртителни ридания до тихи сълзи. Логиката и рационалността отстъпват на задушаващото осъзнаване на загубата. Сред тази емоционална буря ние започваме да се пазарим.
ПАЗАРЕНЕ – част от преживяването на загубата.
Ако се грижим за болен човек и се страхуваме да не го загубим, често отправяме молби към Бог, съдбата и всичко, което би могло да се намеси в наша полза.
„ Моля те, Господи, направи така, че жена ми да оздравее и никога повече няма да й повиша тон“. „ Ако обещая да бъда по – добър човек, ти ще я спасиш ли?“. Страхът от загубата ни кара да сключваме сделки с бъдещето. След травмата, обаче, ние можем да се загубим в лабиринта на „ Ами, ако..“ и „ Само да бях…“. Искаме животът да бъде такъв, какъвто е бил преди. Да се върнем назад във времето и да открием тумора по – рано, да разпознаем болестта по – бързо, да предотвратим инцидента…ами, ако…ами, ако…ами, ако…Пазаренето върви ръка за ръка с обвиняването. В едно с пазаренето ние изпитваме изгаряща вина или гняв към другите, които за момента считаме за виновни. Търсим причината, изследване различни варианти, проучваме възможности, обвиняваме всичко и всички.
Може да са пазарим и с болката. Какво ли не бихме направили, за да не ни боли толкова. За това застиваме в миналото и безбройните „ Ами, ако…“
Пазаренето е като междинна станция, която изживяваме, но не оставаме на нея. Това е мостът към осъзнаването, че нищо не може да се върне такова, каквото е било.
